Рим. 2022г.
– Без захар. Благодаря!
Хвана чашата с две ръце и вдъхна аромата. Напомняше ѝ детство – онова толкова далечно и ароматно късче време… Отвори очи и се усмихна. Винаги беше харесвала този плътен вкус и наситен аромат. Винаги? Отново се усмихна. Как се размиваше значението на тази дума сега! Всичко беше започнало преди 4 години земно време. А всъщност – всъщност, времето, което беше изминало беше трудно измеримо според земните стандарти. Да, беше Различна. Владетелка на времето и пространството. Беше единствената, която достигаше до най-тънките нишки на пространството и владееше до съвършенство времевите линии. Знаеше, че Корпусът се страхува от нея. Изненадващо за всички беше това, че въпреки че беше Изгубена, възвърна способностите си за изключително кратко време и успя да ги усъвършенства, така че дори най-старите трябваше да търсят помощта й. Като че ли всичко ѝ помагаше.
Помнеше коя е била.
Помнеше кои са били… Странно как и двамата бяха попаднали в това пространство време и как бяха успели да се срещнат, преди да разберат кои са всъщност. Елул! Любовта й.
Помнеше Последната битка…
Огледа се наоколо. Кокетното малко кафене беше пълно предимно с млади хора. Бърбореха. Смееха се. Имаше една влюбена двойка, която не забелязваше света около тях. Възрастен господин четеше вестник. Групичка момичета обсъждаха нещо и се заливаха от смях.
Загледа се през прозореца. Шарената група туристи с карти и раници. Местните, отиващи на работа. Дамата, работеща в отсрещното магазинче за цветя.
Животът на малката планета Земя.
Потопи се в тази атмосфера. Сля се с вибрациите на този свят и очите й засияха.
След 1 час земно време имаше среща с Елул в малка църква в едно затънтено селце в покрайнините на Флоренция, където щеше да ѝ покаже какво е открил за звездната карта и връзката ѝ със Земята.
Реши да се поразходи.
Тъкмо плащаше сметката, когато го усети. Той! Тук? Различният, за когото ги беше изпратил Корпусът. Когото издирваха толкова време. Този, когото очакваха на Аелия. Появи се иззад ъгъла на съседната пряка и вървеше към нея сякаш не се страхува. Той наистина не се страхуваше. Усещаше решимостта му. Водеше едно дете за ръка. Влезе в кафенето, седна на стола срещу нея, гушна детето и каза:
– Помогнете ни! Моля!
В гласът му нямаше и нотка на молба. Но не беше и заповед. Искаше помощ от човека, който е пратен да го залови…
Въздухът зад нея затрептя и се появи Елул. Сложи ръка на рамото ѝ:
– Трябва да вървим!
Кимна на мъжа и му даде знак да ги последва.
Четиримата се разтопиха във въздуха.
За секунда възрастният мъж остана загледан в мястото, където бяха. Сгъна вестника и ги последва…
