Нова страница

Започна с теменужената вода и бялата ивица в нея.
И с буря.
С топлите оранжево сърдити облаци и розова дъга.
С кафето с вкус на шоколад.
С несъществуващото време.
С тюркоазеното спокойствие.
С чувствения ритъм на сърцето ми.
С розите.
С жълто-зелените пеперуди и светулките.
С вкус на сол.
С вълшебен залез.
С остров.
Започна.


Първата дума написана там.
Щастие.
Така както трябва са бъде.

ПП. Нямам вземане даване с обсесии… Само с щастието в най-искрения му вид.

София 34

София
34
.
S=V.t t=S/V
Мамка му! Не мога да го сметна. Отново. Дори не мога да го запомня, а всеки път уж успявам да го докарам до някакъв резултат след известно време.
Уморена съм.
Спи ми се.
И да – точно в този момент проблясва един въпрос. Изгарящ. Питащ.
С отговор толкова очевАден.
И да – не го виждам.
Тъмно е. Може би.
Въпросът.
Иска внимание. Гъделичка ме.
Спи ми се.
Въпросът.
Пуснал е пипала навсякъде.
„Не се съпротивлявай!
Отговорът е в теб.“
Легло.
Въпросът.
В мен.
Отговорът!
И го знам.

ПП. Когато нещо е важно за теб – намираш начин, ако не – си намираш оправдание… Аз никога не съм била…

Светът ти…

Твоя свят.
Изтъкан от тънички нишки. Лъжа.
Преплитащи се в безброй възелчета. Манипулации.
Твоят свят е това.
Мрежа.
От неистини. От премълчани истини. От лъжи.
Свят. Толкова мъничък. Толкова сам.
Паякът и неговата паяжина. Паякът и неговият свят. Паякът.
Но аз не съм. Жертва.
А ти забрави. Нишката.
Намерих я и се връщам. Вкъщи.
При звездите. При любовта. При мен.

ПП. Благодаря ти, мила Ариадна, за любовта ти към Тезей…
ПП2. Аз съм…