За усмивките…

Има хора, които те карат да се чувстваш виновен.
Има хора, които се опитват да те накарат да се чувстваш най-ужасния човек.
Има хора, които се опитват да те сложат в някакъв калъп.
Каквото и да направиш или да не направиш.
Каквото и да кажеш или да не кажеш.
Но има и други.
Онези, които те карат да се усмихваш, независимо от това колко ти е трудно.
Онези, които са до теб дори и само със „Здравей! Как си?“
Онези, които карат очите ти да се усмихват.
Онези, които те карат да грееш.
Онези, които те карат да живееш.
Благодаря, че ви имам в живота ми!
Щастлива съм, че ви имам в живота ми!!!
Благодаря!
Обичам ви!

Разни изтрещявания…

Щях да пиша. Естествено си сбърках паролата поне 5 пъти. Та, както ми е тръгнало напоследък, реших и за тази да го кажа на всеослушание. Все тая. Ще пиша.

И ‘щото съм хейтър днес… Не съм такъв човек, уж. Просто ми причинаха стрес тази сутрин. Къпете се, хора! Мийте си зъбките и се перете!

Знаеш ли, че за да започнеш да живееш трябва да умреш? И като говорим за смърт – честите срещи с тази госпожа те правят… различен. Много. Уж, студен, но не точно. Примирен? Не, точно. Боли. Способността да вляза в чуждата кожа и да почувствам чуждата болка. От това боли. Но тази болка преминава в моята.

И да скоча в друга тема. Малко смелост трябва да има. Да кажеш „Слушай сега, пич, положението е такова от моя гледна точка. При теб какво е?“ Смелост! Щото се живее един път! Един единствен. При това за много кратко време. Малко смелост за истината. Аз не искам да съм ти удобна. А, ти?

И скок. Не ме пречупвай през твоята светлина. Аз си имам моя. Аз не съм ти. Искам за правя точно това. Искам точно тази идиотска грешка да направя. Щото си е моя! И всичките ми грешки, и белезите от тях, и болките от тях си ги искам. Защото те ме направиха такава. А, аз си се харесвам! И съм си добре!

Подскок. Осъзнаваш ли, че човекът срещу теб колкото и малко да знае в твоята област, може да знае точно нещо, което ти не знаеш. Но нищо. Ти си знай. И не слушай. Аз ще слушам и ще се уча точно от тези хора. И от децата. От тях най-вече.

Скок. Вече не вярвам в нея. Онази с главната буквичка отпред. Но съм ок. По-жива от всякога. Повече мен от всякога. И по-свободна.

Тази вечер дори ядях снежинки. Ловях ги. За вафличката преди тренировка ще си замълча. За шоколадите по-рано днес – също. Те ще си останат там и ще бъдат моята малка тайна. Та, говорех за снежинките. Някой скоро да е ял снежинки? Бяха… живи… Като мен.

А, тази вечер при скокчетата бърках дясното. Утре сигурно ще бъркам лявото. Защо всичките ми извънкласни занимания наблягат или на едното, или на другото? Сигурно, за да ми е по-лесно…

Easy bro! Take it easy! And caaaalm down! Uuuuuu sssssssaaaaaaa! Причиняваш си стрес повече от необходимото.

ПП. Чорапеното чудовище от пералнята пак ми завлече един чорап. Нищо. Ще му дам бисквитка. Дано да ми го върне