След една ужасно изнервяща и злополучна сутрин с жалкия ми опит да стигна навреме с градски транпорт до работата, реших че в понеделник ще ходя на работа с такси. Речено – сторено. Така за около 4 лева поне стигам навреме.
Миналия понеделник съответно пак така. Приближавам се към едно такси и питам „Може ли до …“. Шофьорът, млад, мургав, с лека досада казва „Качвай се“. И аз се качвам. Всички знаем как карат таксиметровите шофьори, когато са с пътници и когато са без пътници. Е, този моя шофьор на всички мравки път направи. Изнервящо… Сигурно са на процент от изкараното през деня, за да правят тези номера. Но колкото и да стараеше да се забави, сметката беше 2лв. и 50 ст., когато пристигнахме. Чак се учидих, че е толкова малко. Бях си приготвила 5 лева. Давам му ги, казвам „Приятен ден!“ и тръгвам да излизам. Първо на лицето му се изписа някакво голямо учудване и след това просто грейна. От щастие. Не, не беше от алчност. Просто беше искрено и неподправено щастие. Същото, което се изписва на детските личица, като им дадат играчка или шоколадче. Усмихнах се и получих едно „Приятен ден и на Вас!“.
Почувствах се едновременно добре и зле. Добре, защото успях да направя един човек поне малко щастлив този ден. Зле – защото си помислих, че има толкова много хора, за които щастието струва 2 и 50. За някои – дори и по-малко…
