Архив на категория: Пак аз!

Аелия

За пореден път провери вероятностните линии в това пространство-време. Вероятност 0.000141%. Усмихна се. Знаеше какво ще се случи, ако тези събития настъпят, но въпреки това не се страхуваше. Вярваше му.
След 23 аелийски секунди щеше да влезе през енергийното поле, което служеше за врата.
– Здравей!
– Здравей, любов моя! Няма новини от Корпуса, нали?
Не спираше да се изненадва от екстразензорните й възприятия за всичко.
– Не. Нито новини, нито присъствие на други Изгубени. Не разбирам защо сме изпратени тук!
– Трябва да има причина. Възможно е някой Изгубен да се появи скоро.
Двамата се умълчаха и се загледаха през прозрачните стени в приказната картина навън.
Аелия беше красива зелена планета. От много отдавна тук се използваше само чиста енергия, което пък от своя страна беше допринесло за възхитителния пейзаж наоколо. Накъдето и да погледнеш се виждаха зелени поля и гори, кристално чисти реки, езера и морета. Диви животни и хора съжителстваха в безупречна хармония. Къщите на местните се открояваха сред тази гледка, но бяха направени така, че по никакъв начин да не пречат на животните и растенията наоколо. Бяха феерични, в разнообразни форми, зависещи от ландшафта в околността. Въпреки че не изхлеждаше така, това беше най-високо технологичната планета, на която се бяха появявали до момента. А самите аелийци бяха едни от най-мъдрите, осъзнати и духовни хора. Интересно пространство-време. Съвършено.
И на двамата им харесваше тук. Но неизвестността, защо Корпусът ги изпрати тук с единственото указание да чакат, не им позволяваше да се отпуснат и да се наслаждават на райското място, на което бяха попаднали.
– Минаха няколко ияра. Какво ще кажеш да попътуваме малко из планетата? Вероятността да разберем нещо повече е доста голяма.
Елул я погледна. Знаеше че е почувствала нещо. Обичаше тези говорещи очи, в които целия свят се отразяваше. Обичаше тази жена и беше готов да я последва навсякъде.
– Трябват ми няколко дни да довърша нещо с Арат по изследователския проект върху старата звездна карта и след това заминаваме. Даже още сега ще отида да му кажа.
– Забавляваш се с тази работа, нали?
– Има нещо в тази карта, което съм виждал някога, някъде, но не помня къде и кога. Най-важното е че съм го разбирал и тези откъслечни спомени не ми дават мира. А самото й присъствие тук също си е една загадка.
– Обичам те! Поздрави Арат и Елой от мен. Аз ще се видя с Теяс и след това ще се присъединя към вас, за да довърша моята част.
– Обичам те! До после!
– До после!

От бъдещето

… Опитното му око нямаше как да се заблуди. Нежните й черти, очарователната усмивка, фините, меки движения я правеха едно от най-магнетичните създания, които човек можеше да срещне в този свят.
Различна.
Но въпреки това толкова същата.
Той знаеше. Знаеше, че това е тя. Можеше да заблуди всеки, но не и него.
Виждаше го. Усещаше го.
Мускулчетата по тялото й очертваха едва доловимата стегнатост във всяко нейно движение. Бързите й реакции, така неприсъщи за заобикалящата я среда, я издаваха. А зад нежното й присъствие долавяше и неизмеримата й сила. Но всичко стана ясно, когато погледите им се засякоха. В този поглед, в който потъваше и където толкова много пъти се беше губил. Там. В миналото. В бъдещето. В други светове. В други времена. Там, в този поглед намери каквото търсеше.
Тя бе воин. Древен воин. Наблюдател.
Тя… Тя знаеше, че това е той.
Двама еднакви.