Е, кажете! Може ли да става такова нещо? Еми, ако бяха попаднали на някой човек с болно сърце? Милият щеше да си иде за едното нищо. Естествено, че стават грешки! Не твърдя обратното. Но нужно ли беше да ми причиняват такъв стрес? А можеха просто първо да попитат дали познавам този А.Ц.Д.

Ама , така е. Все пак това е България!

Подобни статийки:

Я, има и други като мен

Vip Brother, държавата и аз

Здравеопазване – не, в България е здравеопРазване

Подобни статийки:

А за мен линейка?

Има ли любов?

Не искаш да имаш деца? Защо живееш?

А? Аз ли нещо пак не рабрах? Трябва да я съжалявам или да й съчувствам? Сина й я е оставил да бърка по кофите, аз трябва да й съчувствам! Не могъл да си намери работа! В София! Да, бе, да ! Или трябва да си пълен идиот, или да си много претенциозен, за да не си намериш работа в София. Но, при такова положение – какви претенции?

Случка 2.
Булевард „Витоша“. Просяк. С патерица. Защо ли ми е толкова познат? А, да, вярно. Виждала съм го. Когато бях на 6 годинки. Пак просеше. Пак беше с патерица. И странно! Когато хората отминаваха, той можеше да ходи без тази патерица. Хм!

Случка 3.
П – много млад и добре изглеждащ господин.
А – аз

П: Извинете! Не искам пари от Вас.
Промърморвам едно „Ъхъм“. И казвам:
А: Кажете!
П: Много съм гладен! Моля Ви да ми купите нещо за ядене!
А: Няма проблем.
Усмихвам се.
А: Ето там, по-надолу, има един магазин. Ако дойдете с мен до там?
П: А, „Фамилия“-та ли?
А: Мдам
П: Ама аз съм диабетик. Ей, там до спирката на петицата има един магазин за диабетици. Елате до там с мен.
След като видя шашната ми физиономия. Продължи:
П: Или ми дайте два лева, за да ида да си купя нещо за ядене.
Мдам. Този пич няма късмет. Попадна на грешния човек. Ма, какво да се прави – съдба .
А: Не. Или идваш с мен до „Фамилия“, или няма да ти дам пари.
П: От там не мога да си купя нищо за ядене.
А: Сериозно ли?
П: Моля Ви, дайте ми два лева.
А: НЕ.
П: И сега няма да ми дадете два лева и няма да дойдете с мен до магазина.
А: НЕ.
Секунди мълчание. Продължава да върви с мен.
А: Пич, на колко си години.
П: На 21.
А: Работиш ли?
П: Не.
А: На 21 си и не работиш? А си тръгнал да просиш?
П: До сега не съм имал нужда да работя. Майка ми и татко ми ме издържаха
А: Ти не работиш и аз трябва да ти дам пари?
Гледа ме опулено. Каква ли съм аз да му се бъркам в живота?
П: Няма ли да ми дадете два лева?
А: НЕ.
П: Ама, какво Ви става, бе, хора?
А: На мен ли какво ми става, бе, пич?

Случка 4.
Просяк. С патерица (явно е модерно).
П: Много си хубава.
А: Знам.
П: Виж, колко си хубава. Дай ми някой лев!
Бутна ми кутията пред лицето.
А: Не ме докосвай!
П: Ма, защо сега така. Виж каква си…..
Бях отминала.

Да ти дам? Защо? Дай ми една единствена причина?

Подобни статийки:

Ми, не знам

Турист по нашето Черноморие

Не искаш да имаш деца? Защо живееш?

Валеше дъжд. Пред мен застана една възрастна двойка. Бяха под един чадър. Ето ги:

И нещо ме накара да се усмихна. Виждате ли лявато рамо на господина? Мокро е. На снимката не се вижда, но жената не се беше измокрила въобще.

Не е ли това любов?

Подобни статийки:

Я, има и други като мен

Капка от любов

Турист по нашето Черноморие

Този път реших да се поразходя в Несебър. Като за начало открих, че вече си нямат северен плаж. Там където беше имаше табелка, на която с големи букви пишеше „Добре дошли в Слънчев бряг“. Мдам, Слънчев бряг завладява всичко наоколо.

Не съм се разхождала много (минах само по главната улица) в новия град на Несебър, но ми направи впечатление, че е добре поддържан. Тротоарите са оправени, градинките са поддържани. Има нови хотели, но все още не е заприличал на панелен комплекс. И, така се започна…

Пред мен един светофар светна червено за пешеходците. И аз спрях естествено. Изчаках да ми светне зелено и тръгнах. И в този момент се чу един клаксон, едно свистене на гуми. И се върнах какво да направя. Идиотът щеше да ме сгази (той завива надясно). Тръгвам пак. Но този път по-предпазливо. Оглеждам се и чакам някой да спре, за да мина. Никой. Абсолютно никой. Трябваше да ги изчакам да минат всички, за да мога да мина и аз. По нататък пресичам на пешеходна пътека. Огледах се преди да тръгна. И в следващия момент гледам някакъв кара с бясна скорост към мен… Ако някой има нужда от адреналин, да иде да пресича по „широките“ улици на Несебър. И ако някой се оплаче от шофьорите в София, да иде в Несебър. Ужас!

По-нататък решавам да надникна в един магазин за обувки. Вярно, че цяла зима не са работели тези магазини, ама така да ми се нахвърли тази продавачка. Ей, хиена! „Ма, вижте колко хубави обувки. Защо не мерите?“. Обяснявам й че няма начин да ми станат тези обувки и тя пак: „Нищо няма да Ви стане, ако ги премерите“. Мдам! Нищо няма да ми стане освен, че ще си загубя 5 минути в мерене на обувки, които няма да ми станат. След това една баба беше твърдо решена да ми продаде някакви плетени неща и чак ми се ядоса като казах, че не ми трябват. Повече не посмях да надникна в магазин.

Вървя си аз към стария град. Вече се вижда морето. Гледам аз, с периферното зрение, една чайка, която зависна за секунда във въздуха и полетя надолу като безмоторен самолет. И само си помислих „Леле! Тази чайка умря! Дали получи сърдечен удар?“. И докато се чудя за части от секундата дали птиците могат да получат инфаркт, видях чайката да издига във въздуха с риба в човката. Ми, (тук много ме е срам) аз от къде да знам как ловят риби.

Не успях да разгледам за час стария град. Искаше ми се да вляза в музея и църквите, но .. другия път. Направи ми лошо впечатление, че и там се строи. Но искрено се надявам хората от Несебър да успеят да запазят града.

Всъщност, надявам се да спрат с това строителство по цялото ни Черно море. Защото наистина става един „панелен“ ад… Нали?

Подобни статийки:

Да ти дам?

Ми, не знам

Не искаш да имаш деца? Защо живееш?

Миналия понеделник съответно пак така. Приближавам се към едно такси и питам „Може ли до …“. Шофьорът, млад, мургав, с лека досада казва „Качвай се“. И аз се качвам. Всички знаем как карат таксиметровите шофьори, когато са с пътници и когато са без пътници. Е, този моя шофьор на всички мравки път направи. Изнервящо… Сигурно са на процент от изкараното през деня, за да правят тези номера. Но колкото и да стараеше да се забави, сметката беше 2лв. и 50 ст., когато пристигнахме. Чак се учидих, че е толкова малко. Бях си приготвила 5 лева. Давам му ги, казвам „Приятен ден!“ и тръгвам да излизам. Първо на лицето му се изписа някакво голямо учудване и след това просто грейна. От щастие. Не, не беше от алчност. Просто беше искрено и неподправено щастие. Същото, което се изписва на детските личица, като им дадат играчка или шоколадче. Усмихнах се и получих едно „Приятен ден и на Вас!“.

Почувствах се едновременно добре и зле. Добре, защото успях да направя един човек поне малко щастлив този ден. Зле – защото си помислих, че има толкова много хора, за които щастието струва 2 и 50. За някои – дори и по-малко…

Подобни статийки:

Новото ми бижу

Я, има и други като мен

Да ти дам?