А за мен линейка?

Телефонът звъни. Единствените мисли, които ми минават са „Не! Не ми се ходи на работа! Не ми се става! Не съм се наспала!“. Проклетото нещо продължава да звъни. Осъзнавам, че вече съм седнала в леглото и протягам ръка към телефона. Явно, мозъкът ми вече е разбрал, че това не е мелодията за будилника, а мелодията за телефонно обаждане. Е, на мен ми трябва време, макар и секунди .

Непознат номер! Часът – 01:50! „Мамка му! Кой ли ми звъни сега?“. Вдигам. Отсреща се чува: „Баща Ви е в болница!“. Сърцето ми щеше да изхвръкне. Гласът отсреща продължава: „Нали баща Ви е А. Ц. Д!“. С още бушуващо сърце, заявявам с твърд глас „НЕ. Не познавам никакъв А. Ц. Д!“. И се започват едни извинения: „Станало е някакво объркване. Дадоха ми Вашия номер. Не знам защо се е получило така.“. Дори не си спомням какво е говорила след това. Просто помня, че след като затвори гледах тъпо телефона за няколко секунди…

Е, кажете! Може ли да става такова нещо? Еми, ако бяха попаднали на някой човек с болно сърце? Милият щеше да си иде за едното нищо. Естествено, че стават грешки! Не твърдя обратното. Но нужно ли беше да ми причиняват такъв стрес? А можеха просто първо да попитат дали познавам този А.Ц.Д.

Ама , така е. Все пак това е България!

Може би тези статийки ще ти бъдат интересни